След 30 години: Вече никой не е виновен за трагедията на "Хилзбъро"

“Кой изпрати 96-те в гроба? Кой е отговорен за 96-те?“, това питат семействата на 96-те жертви на "Хилзбъро“, след като единственият обвиняем за смъртта на феновете на Ливърпул, Дейвид Дъкънфийлд, бе обявен за невинен.

"Хилзбъро“ е една от най-големите спортни трагедии във Великобритания. Не само заради големият брой жертви, но и заради дългото време, което отнема процеса. 30 години семействата на 96-те търсят справедливост. Похарчени са близо 60 милиона паунда.

"Как може никой да не е отговорен?"

На 15 април 1989 г. времето е слънчево, а феновете на Ливърпул и Нотингам Форест се събират на един от най-хубавите стадиони на Острова - "Хилзбъро“, за финала на FA Cup. Всички били изпълнени с надежда за победа.

Проблемите обаче започват малко преди началото на мача. Има броени минути до първия съдийски сигнал, а хиляди фенове са още пред стадиона. Тогава Дейвид Дъкънфийлд взима решението да отвори голямата порта и близо 2000 души влизат като вълна на стадиона. Но секторът, към който са се насочили, вече е препълнен. В края му, както на почти всеки стадион, има метална преграда, която да спре хората да слизат на игрището, но това означа, че феновете всъщност се намират в клетка.

Кадрите от "Хилзбъро“ са ужасяващи. Хората се задушават, едни биват спасени, като са издърпани на горните трибуни, 96-те обаче са смачкани до смърт.

Изглежда, че днес в Ливърпул всеки има връзка с трагедията.

"Имаше едно момче, с което ходех на училище, което беше на първите страници на вестниците, подавайки ръка през оградата. Картинката беше ужасна“, казва местен мъж пред BBC.

“Бях малък по онова време, но двамата ми чичовци бяха там. От тогава те не са ходили на футболен мач“, спомня си друг.

"Всеки път, когато пееш You will never walk alone имаш сълзи в очите, защото се сещаш за онези, които никога повече няма да пеят“, казва един от феновете на Ливърпул.

Три десетилетия семействата се борят за справедливост. Съвсем наскоро нова група е основана да помогне на онези, които са преживели трагедията – Даян, Деймиън и Иън са били на „Хилзбъро“ в онзи ден. За първи път те разказват историята си.

"Имах една приятелка зад мен. Тя крещеше, че умира, а не можех да направя нищо, за да я спася. Аз също се опитвах да дишам, но не можех, защото бях притисната, дробовете ми не можеха да се разгънат. Бях студентка по медицина по онова време, но тялото ми не можеше да направи нищо. Вината, че не съм успяла да помогна, е несравнима“, спомня си Даян.

"Опитах се да се самоубия. Да се самонаранявам. Направих си татуировка, защото беше по-позитивната алтернатива от това, да режа ръцете си. Загубих дъщеря си на "Хилзбъро“, казва Дейвиън.

"Никога няма да преживеем това, което се случи. Трябва да се научим да живеем с него.  Знам, че накрая, когато хората си спомнят за теб, няма да казват само, той беше баща, съпруг, приятел. Ще казват "Той е оцелял от Хилзъбро“. Това е нещо, което белязва живота ти“, споделя Иън.

Оцелелите живеят с травмата от 1989 година насам. 96 души обаче не оцеляват – 10-годишно момче, 37 тийнейджъри, родители, две сестри, баща и син, майка, пенсионер на 67. Родните им пазят спомените за тях.

"Изгубих чичо си преди да имам шанс да го срещна. Сега в мен има празнина, която няма да мога да запълня. Сега съм на 25 и това е всичко, което познавам. Не съм била на "Хилзбъро“, но мога да нарисувам скица на мястото, да ви покажа входовете, да ви разведа из всички детайли на стадиона“, казва племенницата на една от жертвите, Брайън, Дийна Матюс.

"Аз съм сестрата на Брайън Матюс, който беше убит на "Хилзбъро“. Прекарах почти половината си живот опитвайки се да защитя доброто му име. За 30 години не мисля, че е минал и ден, в който "Хилзбъро“ да не е споменаван“, казва Деби. Нейната дъщеря Дийна сега учи за да стане адвокат. Кариерата си избира заради несправедливостта след онзи трагичен 15 април.

Преди 30 години разследващите не гледат пълните доказателства, които сега са достъпни. В продължение на 30 години ситуацията изглежда така, все едно роднините са изправени сами срещу съдебната система. На 20-та годишнина от трагедията обаче нещо се променя. Тогава, на „Анфийлд“ политикът Анди Бърнхам държи реч. Изведнъж публиката избуха и започва да пее само едно: "Справедливост за 96-те“.

Това изпраща сигнал на "Уестминстър", започват да се сформират комисии, публикувани са важни документи, а през 2012 година премиерът на Великобритания Джеймс Камерън се извинява на семействата на жертвите.
През 2015 година Дейвид Дъкънфийлд дава показания. Аудиото е публикувано едва сега, 4 години по-късно.

"Вярвате ли, че ако не бяхте пуснали потока от хора по тунела, това нямаше да се случи?“, пита разследващия.

"Да сър“, отговаря Дъкънфийлд. Той признава напълно вината си за смъртта на 96-те души. Той признава, че на сутринта след трагедията, е излъгал, че феновете на Ливърпул сами са нахлули на стадиона. Казва, че е бил стресиран, засрамен.

През 2016 година съдиите признават, че нито един от феновете не е бил виновен за трагедията, а 96-те са били убити. Техните близки чакат това решение дълги години. Когато то е взето, всички в залата – семействата, съдиите, адвокатите, започват да плачат.  Но истинският процес тепърва предстои и вчера съдът взе решението -  Дейвид Дъкънфийлд е невинен.

В залата отново има сълзи, но този път не са от щастие.

"96 души са признати за убити от съда и някой трябва да бъде отговорен за това убийство.“

"Никой никога няма как да отрече факта, че нашите близки бяха убити. Всички знаем, какво се случи и се надявам, че когато всички си легнат да спят спокойно тази вечер, ще знаят, че са ни отнели правото да страдаме и шанса истината да стане ясна на цялата държава.“